The only thing that's truly mine is my fear of falling asleep and not waking up.

by **nico humphrey.** Пон Дек 16, 2019 1:06 pm

nico humphrey

new yorker. 23. benjamin wadsworth.

– Нищо ли не помниш? – гласът ѝ издаваше умората, която разкъсваше тялото ѝ, но въпреки това се усещаше леката нотка на надежда. Съвсем лека, плаха, но все още горяща. Като малко пламъче, чието съществуване никой не разбираше, но все пак то гореше.
– Нищо.
– Баща ти? Ема? Маделин? Мен? – всеки ден изреждаше абсолютно същите хора, в абсолютно същия ред, през абсолютно същите накъсвания на гласа ѝ.
Можеше да усети болката ѝ, но не и да я разбере.
– Никого.
– Ами любовта ти към тениса? Как играеше всеки ден? Как не оставяше ракетата? – разказите за тениса бяха нови. Явно лекарите бяха подсказали на майка му да започне да се връща към стари негови хобита в опита си да възвърне дори и частица от паметта му. За жалост, не успяваше, но това не я караше да спира. Даже напротив. Миналата вечер бе донесла дори и снимки.
– Не.
– Ами... Катастрофата? – щом изрече последната дума, погледът ѝ моментално се премести към точка на пода. Миг по-късно се вдигна към тавана, едва минута след това откри отново неговия. Нико можеше да види отчаянието в очите ѝ, което тя толкова старателно се опитваше да прикрие. Неуспешно, разбира се. Но все пак...
– Не – излъга. Всъщност не бе сигурен дали лъжеше. Помнеше нещо. Помнеше самия удар, помнеше болката. Помнеше миризмата на кръвта. Но нищо друго.
Често го сънуваше. Едно и също. Всяка вечер. Удар, след удар, след удар. Непрестанна болка. Постоянен страх. Всяка нощ се събуждаше, плувнал в собствената си пот, стиснал здраво чаршафите измежду пръстите си. Беше просто сън. Но беше и спомен. След това затваряше отново очи и заспиваше. Сънуваше. Удар, след удар. Болка и страх.
С времето започна да изпитва ужас към съня. Не смееше да затвори очи, опитваше се да стои буден. Когато не му се получаваше, сънуваше ~~спомени~~ кошмари отново. И всичко се повтаряше.
Вината не е била твоя. Когато отново се събудеше след сън, се опитваше да си припомни разказите за катастрофата. Как се била случила. Как не била негова вината. Как нямал вина за смъртта на жената, която някога обичал. Жената, която твърдял, че е била любовта на живота му. Жената, която не просто не помнеше. Жената, която бе умряла. Маделин. Бе признал пред себе си, че е била наистина красива жена. Но когато гледаше снимките, не виждаше човек, когото познава. Виждаше непозната жена. Непозната красива жена. И това бе всичко. Сякаш спомените му са били събрани на папки и някой просто бе откраднал тези папки.
Една от лекарките му каза, че колкото и жестоко да звучало, загубата на собствената му памет била неговото спасение. Донякъде разбираше гледната ѝ точка. Ала донякъде и осъзнаваше колко отвратително всъщност звучеше. Не бе спасение, а бягство. Като че съзнанието му само бе избягало от агонията и болката, която щеше да изпита, ако помнеше всичко от живота си преди катастрофата.
Дълго време остана в болницата. След това го преместиха на легло вкъщи, но му се налагаше често да посещава лекарите отново. Мина през няколко операции, рехабилитации. Накрая му връчиха патерици. Но така и не успяха да върнат спомените му. Не успяха и да го спасят от кошмарите му. Докато един ден сестра му просто не се намеси и му помогна сама. Спаси го. От ударите, от непрестанната болка, от постоянния страх. От кошмарите. Но спасението, което му даде, му костваше много. С времето дори не му помагаше толкова много, но вече се бе закачил. Не можеше да спре.
Започна нов живот. Нови запознанства, нови приятели, нови хобита, нови преживявания. Опитваше се. Да съществува. Все още му бе някак трудно да живее.

by kailen

може ли да ми смените името на nico humphrey. ?

by **roman matarazzo.** Пон Дек 16, 2019 1:39 pm

Добре дошъл! ;3

The only thing that's truly mine is my fear of falling asleep and not waking up.

The only thing that's truly mine is my fear of falling asleep and not waking up.

Re: The only thing that's truly mine is my fear of falling asleep and not waking up.