“she smiled at the stars like they knew all her secrets”

Отчаяние. Обхващаше тялото й, парализираше пръстите й, докато натискаше клавишите на стария компютър в поредния опит да пребори себе си. Съмненията започнаха да я разяждат отново, докато триеше едно и също изречение за пети път, а документът на премигващия монитор оставаше все така празен. Също като съзнанието й, освободено от всякакви мисли, напълно покорено от предчувствието, че не е достойна. Че никога няма да успее да си извоюва място на този свят, колкото и упорито да драска с нокти и да се бори. Може би просто не й бе писано да се качи отгоре на йерархичната стълбица, но най-много от всичко й се искаше родителите й да разберат колко е безпомощна. Копнееше да бъде изслушана, някой най-сетне да прекъсне нишката на самотата, с която лично се бе оплела. Пред очите й настана мрак, докато пръстите й масажираха болезнено пулсиращото й слепоочие. Броеше минутите, които й оставаха в малкия офис, преди да си тръгне оттам. Завинаги.

Не довърши молбата за напускане, нито я даде на началника си. Смелостта й бързо се изпари, щом осъзна, че едва покрива месечните си разходи. И онова изненадващо обаждане от баща й съвсем стопи и последната останала храброст и наченки на гордост. След като го увери десетина пъти, че кариерата й върви стремглаво напред, че заплатата й расте и скоро ще й предложат по-висока позиция, Кара се отпусна на протритото канапе пред лаптопа си, отвори поредната статия за редактиране, проклинайки мизерния си живот.
„Животът на известните личности“ гласеше заглавието, докато пръстите й сръчно набираха новия текст.
„Животът на Кара Съливан“ щеше да бъде просто празен файл. Без нищо. Без никой в него.