Can you save my bastard soul?

Огледалото продължаваше да лежи на парчета под златистата си рамка в основата на бледата стената. Първите утринни лъчи нагло се бяха просмукали през процепа измежду плътните завеси, целейки се право в отразяващата му повърхност, и сега танцуваха по отсрещния бетон в рязък контраст с мрака, който изкуствено бе разлят из помещението. Деймиън не понечи да ги събере. Остави ги да почиват в краката му, докато остатъкът здрави късове, все още крепящи се на метала, изкривяваха чертите му. Не можеше да събере частите на фокус в една цялостна картина, но и кокалчетата му все още кървяха в следствие на унищожението й, за да му се искаше да опита. На треперещата, почти невидима светлина разбърканото му лице изглеждаше нечовешки. Единствено зачервените му очи биваха рефлектирани ясно, взирайки се с леден гняв обратно в него, умножени във вече няколко чифта. Когато направеше стъпка напред, образът им поглъщаше всичко останало – на показ се задържаше само ядът, прогорил черна дупка в центъра на погледа и съществуването му, само студът, подклаждан от себеомразата в противоречие с огъня, който разяждаше и водеше крайниците му. Не отстъпи назад. Рядко си позволяваше да се види наистина.
Потискаше тази страна от години, поглеждайки в другата посока всеки път, когато тя потърсеше вниманието му. Избягваше я, защото картината не му харесваше – нито в спомените, нито в огледалото. Там дефектите прозираха твърде ясно.
По-лесно е да играеш роля. На доблестния мъж, на честния детектив, на успелия, принципен агент. Да надяваш фалшивите си добродетели сутрин и да не ги сваляш дори вечер, когато не си способен да ги олицетвориш на практика, бавно претопявайки истинската си същност в това, което другите ти втълпяват за правилно. В това, което другите искат да бъдеш. А те винаги имат много какво да кажат. Променяш и крадеш от себе си, докато от изначалното състояние не остане нищо. Защото е по-лесно да играеш роля, да бъдеш друг, отколкото да погледнеш в очите това, в което действително си се превърнал, и да посрещнеш разочарованието. Ала неговата същност не губеше дъха си под пръстите на новата, не се предаваше под грубия им натиск. Упорито продължаваше да живее под пласта фикция, удряйки по повърхността й с малки юмруци, които я пропукваха.
Само че никой не си пада провала. Арлингтън не можеше да понася погледа на реалността, а и не обичаше да губи. Затова постепенно бе забравил за нея, губейки се вместо това в илюзиите, които бе направил от себе си, за да угоди на чуждите представи и своята, шлифована от острите им ръбове. За да скрие истината под тях. С времето бе започнал да им вярва, бе се научил да бъде този друг, съвсем различен, мъж, но тя продължаваше да пълзи под кожата му, да търси път навън. Да се промушва през процепите на пукнатините. Напоследък му ставаше все по-трудно да се съдържи в себе си. Все по-лесно да изгуби контрол. Истината намираше начин да се освободи, а със себе си освобождаваше и лъжите му. Бе само въпрос на време да си намери и други зрители.