I will go to war in a red dress.

by Vivienne. Вто Окт 15, 2019 7:31 pm

Vivienne Sabó-28-F.B.I-Alexandra Daddario

Ще пусна всички демони на воля. Да виреят. Да летят. Да буйстват и да светотатстват. Боричкат се на дъното в душата ми, заключени под строг надзор от всички благи добродетели. Затиснати, оставила съм ги без въдух. Затворени във вечна нощ... без зазоряване.
Ала нещо все не стига, все ми липсва... все е недостатъчно. Без демони... Без демони живее ли се? Завързах ги на възел и геройски ги затворих между четири стени. Сама не разбрах как без тях се осакатявам цяла. Без демони живее ли се? Само с добродетели?
Празнотата в себе си развързвам. Демоните освобождавам. Да бъда облак буреносен, вятър ураганен, вода опустошителна ... раздиращо пространството ридание. Демоните пускам днес на воля. Да завият след себе си тъмни, прашни, безмилостни вихрушки. Толкова дълго стояха затворени.
Затова днес аз пускам всички демони. С пиперливост да запълня тази празнота. И добродетелите си да стресна. Да ги подложа на изпитание. Да видя дали ще издържат напрежението на настъпващия хаос.
Днес аз пускам всички демони. Да ги видите. Да ви връхлетят. Да ви навестят изневиделица. Да си ме спомните. Или тепърва да ме опознаете. Да бъда черна във вашите очи.
Демоните ... пускам ги на воля... Защо ли? Ей, така... за да стане разнообразно. Защото две са винаги лицата на монетата.
Нощ.Небе.Звезди.Луна.Кръв.
Ако можех да опиша обстановката само с пет думи,точно тези биха били те. Точно те даваха живот на картината, която четката бясно рисуваше. Цветовете така изящно се преливаха,че колкото и да се вглеждаш, колкото и да искаш да видиш границата-няма да го направиш.
Мъглата, която се образуваше от изпаренията през нощта се бе настанила като дебел слой дим върху почвата и покриваше всичко. Покриваше мислите ти,точно тях,защото си долу,на земята. Защото усещаш болката,която се е пропила като скъп парфюм в маркова риза. Защото виждаш в сините ириси мечта,живот.Ярки и същевременно с толкова слаба светлина. Защото устните ти са пресъхнали,а очите ти са подпухнали,уморени.Скитал си твърде дълго. Защото виждаш Вивиън. Ама не само я виждаш ами я усещаш. Влизаш под кожата й,намъкваш се така,че да ти е удобно и гледаш света през нейните очи.Само дето пуканки не си си взел. И така. Настанил си се вече удобно, превключил си на програма "Сабó" и си притаил дъх. Очакваш. Дебнеш. И ето,че мислите й ти се струпват като чувал с картофи по главата. Боли те,но карай.Не това е важното. Взимаш чувала,тъкмо ще го хвърляш,обаче нещо ти тежи. Не е празен. Присвиваш устни,става ти любопитно,ръката ти се пъха в плетеното изделие и там нещо я сграбчва и не я пуска. Дърпа я надолу и ти клетия няма какво да направиш. Дърпа те,дърпа те все по-силно,стискаш очи,а щом ги отваряш се намираш в гора. Мракът е непрогледен, огромните корони на дърветата са попречили на всеки един лунен лъч светлина да проникне до земята. Вървиш бавно по меката земя,а сърцето ти се е свило от страх и работи на пълни обороти. Усещаш го как бие в гърдите ти като обезумял хищник. Правиш крачка,следва още една и се спираш. Намираш се по средата на нищото. Оглеждаш се,обаче усещаш че краката ти за потопени в нещо.Мокри са,а течността се покачва все по-нагоре. Миризмата на желязо удря като с мокър парцал обонянието ти и чак ти се завива свят. И докато се осъзнаеш,плуваш в кръв. Алено червена кръв. Кръвта на всяка една жертва, чието сърце бе спряло да бие заради мис Сабó. И изведнъж на хоризонта се появява луната. Красивото й отражение не помръдва в кървавото море,което те обгражда. А ти,ти си толкова смаян,толкова ужасен,че умът ти се е заключил със 666 катинара и е глътнал ключовете. Пък за изражението ти да не говорим. По-пребледнял си и от Каспър, когато види друг дух. Тъкмо правиш крачка,когато най-сетне усещаш коленете си и изведнъж се намираш отново в пустата гора. Сега обаче сякаш не изпитваш този страх,друго е чувството. Любопитен си сякаш. Любопитен заради женския силует, който се изпречва на пътя ти. Идва към те,струва ти се,че ще падне,протягаш ръка да я хванеш и тя изчезва. И тогава цялото ти тяло е разтърсено от мъж, който здраво те е сграбчил за яката и ти приказва какви ли не псувни,обаче нищо не разбираш. Получаваш няколко ритника в ребрата,въргаляш се в калта,ноктите ти се забиват в калната пръст и отчаяно се опитваш да избягаш. Плачеш като малко дете,а мъжът продължава да те бие,да ти крещи,усещаш яростта му с всяка част от тялото си. Стенеш за помощ, но никой не може да те чуе драги. Никой друг освен Тя. Обаче въпросната госпожица е твърде заета да лежи на меките листа,да гледа небето обсипано с безброй звезди,най-голямата,от които-луната и да си мечтае. Зае*ала те е в една от милионите малки стаички в ума и,както обича да прави и живее в нейния си измислен свят. Или се опитва поне. Черните й коси са се разпилели,а тялото й се е отпуснало блажено върху земята. Тялото й, което е обградено от трите трупа,чиито тела все още не бяха изстинали.
Изведнъж окървавеното й тяло се надигна и няколко секунди и бяха нужни,за да фокусира. Погледът й изглеждаше някак замаян,опиянен. Сякаш бе поела наркотик. Облиза пресъхналите си устни и закрачи бавно по тъмната пътека. Кръвта се виждаше още по-ясно по бялата й рокля.

by **Gio.** Вто Окт 15, 2019 7:36 pm

Добре дошла!

I will go to war in a red dress.

I will go to war in a red dress.

Re: I will go to war in a red dress.