"the femme fatale is a sleek and sensuous creature, dangerous either physically or emotionally to her victims."

Целувките му бяха с дъх на уиски и тютюн. На онова забраненото, което обаче е толкова сладко, че го търсиш отново и отново. Не знаех нищо за него, но мистерията ми харесваше. Харесваха ми тежките му цигари и влудяващия поглед.
Живеех в златна клетка, а той беше целият друг свят, който исках да опозная. Беше всичко, което ме привличаше със своята лудост и необузданост. Беше по-голям, може би около десет години по-голям. Бе мъж, а аз бях момиче, което умело бе успял да моделира в ръцете си. Бе влязъл в съзнанието ми, без да подозирам, че пускам Дявола там. Изглеждаше като всичко, което ми беше нужно; като всичко, което бе нужно на което и да е момиче избщо - изглеждаше улегнал, костюмът му стоеше безумно добре, под черните очила ме дебнеха светлите му очи, които можеха да прогорят дупка срещу моите. Беше и богат, но това никога не успя да привлече вниманието ми. Семейството ми разполагаше с много възможности, които, противно на очакванията, ме ограничаваха. Златната ми клетка бе станала още по-тясна, когато разбраха за връзката ми с мистериозния господин. Ключът от клетката бе заровен толкова надълбоко, че никога не очаквах да успея да го открия.
Една вечер въоръжени мъже нахлуха в дома ни. Още чувам писъците на майка ми. Зад едната маска обаче, съзрях неговия поглед, който ме следеше, скрита някъде зад гърба на баща ми. Всичко се случваше много бързо, преди да усетя баща ми беше ранен, майка ми - заплашена с пистолет, а аз - задърпана към изхода. В този момент започнах да разбирам, че мистерията, която ме привличаше до преди седмици, вероятно не беше толкова хубава, колкото смятах. Дни по-късно осъзнах, че изобщо не беше толкова хубава. Не познавах този мъж, не знаех нищо за него и като пълна глупачка му бях позвлила да си играе, да ме оплете в лъжите си и да се възползва от това. Летяхме към САЩ, в частен самолет. Никога не съм смятала, че изнасят така момичета зад граница. В криминалнте хроники всичко беше различно. Престъпниците, които го правеха, бяха с друг образ - не можеше да ги объркаш, върху лицата им пишеше, че са някои, с които не искаш да си имаш работа. Но никога не бяха костюмирани, никога не бяха с перфектните обноски и поведение. Учеха момичетата да се пазят от грешните хора.
Бяха минали три дни, в които не излизах от някакъв лъскав, сигурна съм, че бях надрусана, макар все още да не знам как успяваха да ми го причинят. Докато бях в някакво полубудно състояние, дочух телефонен разговор. Щяха да ме продадат. Да ме продадат. Мен - жив човек с чувства, емоции и съзнание. Златната клетка във Франция ми липсваше. Липсваше ми семейството ми, което може да ме ограничаваше, но винаги имах поне сигурността си. Сега бях нищо, просто стока за онези, които за поредна вечер се бяха събрали около масата с пура и скъпо уиски. Трябваше да се измъкна, това бяха единствените ми мисли тогава. И го направих, макар и излагайки самата себе си на риск. Задушливият дим от пожара ме караше да кашлям, едва се сдържах да не изгубя съзнание. Пълзях по земята, докато от хола се чуваха викове за помощ. Заслужаваха си всичко, заслужаваше си да рискувам, или поне мислех така в онзи момент. В секундата, в която отворих вратата, за да прегърна свободата си, пред мен застана друг мъж.
Дръпна ме за лакътя, стискаше ме в силен захват, докато оглеждаше лицето ми.
"Явно това е момичето, водете я при шефа. Тъкмо няма да плащаме за стоката."
Това бяха единствените му думи, когато видя бушиващият в апартамента пожар. От моя страна не последваха никакви. Тръгнах с поредните непознати, които щяха да ме заведат при поредния престъпник. Мълчах през цялото време, макар да ме питаха много неща. Правех се, че не ги разбирам, именно за да разбера всичко. След няколко дни и няколко шамара за това, че не отговарям, се примириха, че не говоря езикът им, но аз попивах всяка дума. Вече не бях наивна. Пожарът, който се бе разгорял в мен, щеше да отнесе и тези нещастници.