bullet with my name on it.

32 | son of Enzo Matarazzo | owner of a company creating racing cars || messed up in illegal escort club for underage girls | face claim: Matthew Daddario

There were some people you had to stay away from, people who poisoned everything in reach. Then there were people you wanted to stick with, the ones with silver tongues and golden touched. And then, there were people you stood beside, because it meant you weren’t in their way. Me? I'm all of them.

Пръстите му тихо и почти зловещо барабаняха по гладката повърхност на пианото. Имаше нещо толкова нередно и изкривено в начина, по който тъмните му очи се взираха в далечината, упорито отказвайки да върнат вниманието си върху малкия събеседник, който седеше със свито сърце не далеч от него, че дори и сляп човек би могъл да усети напрегнатата атмосфера. Не далеч от ръцете му бяха разпилени нотни листове, но Бенджамин никога не ги поглеждаше. Щом веднъж бе погледнал към нещо, го запаметяваше и нямаше нужда от повторна подсказка. Малък, отклоняващ детайл от случката, целяща да даде поне бегло описание на мрачния мъж.
- Моля те... - гласът ѝ трепна, заглъхвайки още по средата на изречението. Опитваше се да изглежда смела, надявайки се така да разчупи леда, който бе започнал да пропълзява навсякъде. Глупачка. Всички бяха толкова глупави, повърхностни. Лесни за манипулиране. Лесни за унищожение.
- Защо се молиш? - Най-накрая тъмните му като нощта очи се отместиха и изпитателно се впиха в нейните красиво зелени. - За да променя решението си? Да те освободя? Да те оставя да избягаш? Осъзнаваш ли, че не можеш да избягаш вече или и това е замъглено от глупавото ти и налудничаво желание събудило се изведнъж да живееш... праведно? Моля те...
Завъртя се с гръб към пианото, допирайки дланите си една в друга, а върховете на пръстите си към устните, създавайки добре планираната илюзия, че размишлява наистина задълбочено върху това, което бе изрекъл. Бе облечен изцяло в черно - нещо, което не бе нерядко срещано явление, след като животът му представляваше този нюанс. Бледата му и студена кожа го караше да изглежда толкова далечен и недосегаем, че нищо не би било в състояние да го направи по-мил и човечен. Точно това лице заблуждаваше всички. И всички си задаваха един и същи въпрос - Как нещо толкова красиво, може да е толкова покварено от злоба?
Остави я да стане и нерешително да се приближи до него, поставяйки малката си и нежна ръка на рамото му. Мъжът извърна поглед, поглеждайки пръстите ѝ. Може би това бе капката, която бе очаквал толкова дълго. Рязко и грубо ръката му се впи в китката ѝ, извивайки я по-болезнен начин и въпреки, че тя не отрони и дума - бе свикнала той да ѝ посяга в изблиците си на ярост, очите ѝ плувнаха в сълзи, които тихо се застичаха по страните ѝ. Той се направи, че не ги вижда и се изправи, извисявайки се над тялото ѝ. Лицето му бе изгубило човечния си облик и сега бе изкривено в гримаса на чисто зло и нищо повече. Пръстите му продължаваха грубо да се впиват в ръката ѝ, докато я принуди да седне на мястото, където до преди секунда се бе намирал той.
- Не мога да те оставя да си отидеш. Няма да те оставя. Знаеш прекалено много. Видя прекалено много. А аз не вярвам на обикновени хора, чийто мозъци могат лесно да бъдат манипулирани. Бих казал, че съжалявам, че ще трябва да унищожа такова прекрасно лице, но... би било цинично, защото ще е лъжа.