diamond in the rough.

She built a castle from the piece she took from me.
I’m going crazy, think she brought out the worst in me.

- diary entrance №167 -
Ванеса беше от онзи тип жени, които привличат вниманието единствено с присъствието си. За първи път я видях на летището, прибирайки се от коледната ваканция.Беше облечена цялата в бяло и единственото контрастиращо нещо беше черната ѝ коса и тъмни очила, които сякаш я правеха още по-нереална. В първия момент си помислих колко желая да погледна зад тези очила и да зърна очите ѝ, за да мога да се убедя, че не може да съществува толкова запленяващо същество. Защото очите… чрез тях можеше да се разбере толкова много.
Тогава все още не знаех нищо. Но мисля, че дори да можех да се върна в миналото, отново бих извървял целия трагичен път на нашата любов. Или е по-правилно да кажа моята любов и нейната страст. Още в онзи миг на летището, знаех, че не е жена, която е предназначена само за един мъж. Самата мисъл, че бе женена, но мъжът, с когото бе на летището не бе нейният съпруг, бе достатъчно показателен. В първия момент си казах, че това не ме интересува. Лъжех, но го разбрах в последствие, когато се появи заслепяващата ревност от моя страна. Някак си тя успяваше да изкара както най-доброто, така и най-лошото от мен. Не бях свикнал да ревнувам, по принцип това беше работа на жените до мен. Но не и този път. Не и с тази. Онова, което изпитвах към нея бе забранено по всяко възможно правило и по всеки закон, освен този на сърцето. Моето сърце. Надявах се, че в някакъв етап ще успея да опровергая думите ѝ и да я накарам да изрече онова от което се страхува. И тя го направи.След половин година, в която намираше момент, в който да вметне своя израз „любовта е само дума“, веднъж не го каза. И аз бях щастлив, защото вече бях решил на къде ще поеме живота ми. Най-сетне бях намерил баланса между доброто и злото в себе си. Това беше Тя. Странно, нали? Аз, който не мислех никога за това да прекарам живота си с една жена започнах да си представям семейния си живот с нея. Правя го и в момента, докато я наблюдавам как разресва тъмната си коса пред огледалото, за да я приведе в нормален вид. Мога да се закълна, че аромата от парфюма ѝ е все още върху и около мен. Момини сълзи. Би трябвало да съм привикнал и да го усещам все по-неосезаемо, но става точно обратното. Всеки път е като първия, в който видях онова, което исках. Очите ѝ. Блестящи, потайни, но толкова наскърбени. Тогава не знаех защо. Не знам и сега. Но в бъдеще ще разбера, че това не беше скръб. Беше умора от живота, който водеше. Грешна беше тази жена.Но колко беше красива…
Към края на зимата е за това се дочува и тихото горене на дървата в камината. Идилична картина. Но дори и камината да не гореше, разполагах с мисъл, която имаше силата не само да ме стопли, но направо да ме подпали. Само месец и след това бе обещала, че ще напусне съпруга си, който бил напълно наясно с големите ѝ на брой изневери. Само месец и нямаше да се налага да се крием повече. Само месец и тя щеше да е моя за вечността… Колко се лъжех тогава, мислейки си, че тя ще изостави своя неприлично богат съпруг, за живот с мен. Какво можех да ѝ дам аз? Това можеше ли да се сравнява с онова, което тя самата можеше да изкара? Това просто не бе честна битка. Или поне не беше в нейната покварена красива душа, която не се обади нито веднъж, за да я накара да помисли поне за миг.
Личеше си, че ръката ѝ не бе трепвала нито веднъж докато бе изписвала с красивия си почерк, онези грозни думи, описващи всички места на които бяхме ходили, всички неща, които си бяхме казали и обещали, и всичко, което бяхме направили. Докато четях огромното писмо не чувствах нищо. Емоциите дойдоха с прекалено голямо закъснение и не бяха такива каквито очаквах. Страшното беше, че и до ден днешен части от това писмо ме преследват насън. Грешна беше тази жена… и някога беше моя…