“WHAT IS IT – WHAT IS IT THAT MAKES SOMEONE WANT TO DESTROY THEMSELVES?”

Беше нощ. Щеше да вали. По старите дървени стълби, попити с прах, водещи към познатата тъмна таванска стая се чуваха мързеливите стъпки, които отекваха в тесния коридор и даваха знак, че някой приближаваха. Сивите стени тръпнеха в очакване. Окачената към тавана електрическа крушка се люлееше под въздействието на хладния полъх на вятъра, промъкващ се неканен през отворения прозорец. Пред прага на вратата стоеше тъмен силует, чиято сянка се размазваше при нехармоничните движения на прашната лампата. Пристъпи плахо, вероятно се чудеше дали да влезе или да обърне гръб и да си тръгне. Не беше стъпвал тук от години. Спомените му бяха изписани върху стените.
Спомените. Онези същите, които се натрапваха в съня и те държаха буден през нощта. Чу се тежка въздишка, приличаща на тихо стенание. Сините ириси на мъжа бързо се ориентираха из почти празното помещение, спирайки се върху стария статив, върху чиято поставка лежеше изтъпен молив. Посивелия картон бе изгубил невинността си и изглеждаше уморен от чакане да бъде запълнен. Грубите мъжки пръсти се увиха около молива, стискайки го, сякаш за да отнемат живота му.  И точно в този момент първата капка дъжд се блъсна в мръсното замацано стъкло на прозореца, сякаш в отговор на противоречията, които оставаха скрити в душата му. Той взе малкото ножче, лежащо измъчено на земята и започна да дялка погрознелия молив, за да го подостри. Дори не беше разбрал кога бе порязал и кожата си. Забеляза тънка струйка кръв, последното нещо, за което щеше да се тревожи сега. Остави острия предмет върху поставката и се настани удобно на стария дървен стол с черна тапицерия. Луната срамежливо прокрадваше поглед срещу него и се отразяваше в очите му. Оскъдната светлина оставяше половината му лице в сянка, но излагаше на показ късата руса коса и розовите сухи устни. Повдигна плахо ръка, а пръстите му като по команда започнаха да управляват молива и да драскат по платното. При всеки по-силен натиск сърцето му се свиваше, а нов спомен нахлуваше в съзнанието му.
Звездите надничаха с възхищение, струпали се около самотната сива луна. Проблясваха огорчено след всеки нов детайл, появил се насреща им. Премигваха с жал, намерили отговора на загадката още преди цялостната картина да беше завършена. Познаваха до болка всяко движение, което допринасяше за създаването й. Вече бяха преминали през това. Многократно. Безличните облаци ги обградиха, скривайки мъката им. Дъждът се сипеше като из ведро, блъскаше яростно по прозореца и тананикаше добре познатата печална песен. Небето плачеше. Сипеше безброй сълзи, за да излее мъката си, която го задушаваше. Картината беше завършена. На прокъсания в краищата картон лежеше красиво женско лице, усмихващо се с цялото си очарование. Образът плашещо напомняше на художника. Същите кристални ириси, но излъчващи светлина; същата форма на лицето, но попито с нежност; същите розови устни, но усмихнати. Същата онази жена, която му бе дала живот, а той го пропиляваше.
Кръвта му бе оставяла червената си багра, вдъхвайки живот на картината. Изглежда бе порязал някоя вена, но това нямаше значение. Картината беше завършена. Аленият цвят сам бе открил ориентир, бе полепнал по плътните очертания на устните. Замазаната кръв бе дала руменина на бузите и красиви оттенъци на перфектно сплетените коси, падащи по дясното рамо на женското лице. Русокосият мъж се изправи на крака, остави изтерзания молив на дървената поставка и безмълвно изгаси лампата. Стаята потъна в мрак, заличавайки всяка следа, че някой е стъпвал тук. Чу се силното затръшване на вратата, което огласи целия коридор. Нямаше и помен от него, а в стаята две сиви очи оставаха празни и изгубени в тъмнината.[/font]