She is like the sun to night, a momentary gold.

"- Дръж пистолета изправен, bambina.
Капчици пот се стичат по младежкото й лице, върху което отсъстват онази суровост и безмилостност на семейство Лучано. Гъстите й, кестеняви коси и плътни устни, извити в победоносна усмивка, напомнят за топло лято и безкрайни нощи по италианските улички. Пръстите й се обвиват по-плътно около дръжката, Бианка притваря едното си око, набелязвайки червената точка на целта. И край. В мислите си е отнела човешки живот, докато ръцете й подменят използваната мишена с друга, чисто нова, все още не набраздена от умопомрачителната й точност. Горделиво извръща глава по посока Алфредо Лучано, ала възрастният мъж отдавна е заминал."

Сделките винаги бяха по-важни от собствената му дъщеря.

Сега, години по-късно нищо не се бе променило. Фамилията й продължаваше да защитава позициите си пред сицилианската мафия, властта на застаряващия й баща растеше, с нея растяха и отговорностите, които малко по малко щяха да паднат върху нея – единствената дъщеря след толкова неуспешни опити за син. Бе я възпитал като свой наследник, ала съмненията дали ще се справи висяха над главата й като смъртоносна заплаха, далеч по-ужасяваща от хилядите оръжия, чакащи удобен момент да изстрелят куршума право в мозъка й. За двадесет и четири години бе станала свидетел на достатъчно кръв, съзнанието й нощем рисуваше зловещи картини, самотата обаче бе най-големият й враг. Майка й бе прекалено слаба, не излизаше, не говореше, живееше в изолация в свой собствен свят, който въображението й бе изградила. Бианка нямаше братя и сестри, а единственото й останало семейство не й обръщаше внимание, ако не се отнасяше за работа. Бе се превърнала в негов личен асистент, продължаваше да учи, ала по-голямо удоволствие й доставяше да държи оръжието измежду пръстите си. Да стреля, докато не убие всички онези хора, които продължаваха да крадат от вниманието на баща й. И може би тогава най-сетне той щеше да я погледне истински.