she was cold by nature, self-love predominating over passion; rather than being virtuous, she preferred to have her pleasures all to herself.

Учестено дишане и преумора. Малки кълба горещ дъх, напускащи на пресекулки гърдите, разтварящи се във въздуха. Болки, викове, контузии. И отново, и отново.
Това представляваше детството на Светлана. Мислите си, че всичко онова, което сте гледали или чели е лъжа. Сигурни сте дори, че е лъжа. Децата не биваха третирани така, дори талантливите. Но нещата не стояха така в Майка Русия. Бе всеизвестна манията на руснаците да са винаги първи във всичко - започвайки от Космическата надпревара през миналия век, преминавайки през войни и стигайки до ден днешен, когато това продължаваше и в спорта. Светлана бе от онези талантливи млади момичета, дете-чудо на руското фигурно пързаляне. Спецификата на руските треньори бе една - изстискват всичко, докато могат. Опитаха се да направят същото и с Светлана. Опитаха да изстискат таланта й до последната капка, да стане най-добрата през следващата година, може би две и след това да се появи ново момиче. Но не предвидиха едно - че също като тях Лана беше рускиня и също като тях обичаше да бъде първа във всичко. Славата й се задържа повече от очакваното, талантът й не залязваше, нито друга нова звезда успяваше да изгрее на небосвода, в който тя грееше ярко, заслепявайки всички, които я наблюдаваха и оставяйки в сянката си всеки, който искаше да я детронира.
Но стигаме до онова, в което вероятно също не вярвате. Смятате го за отживелица може би. В Русия много от добре изглеждащите балерини, фигуристки и като цяло въздействащи с таланта си дами, рано или късно се озоваваха в опасна близост с мафията. Желаеха компанията им, търсеха ги, преследваха ги, плащаха луди пари на агентите и треньорите им, в опитите си да ги принизят до елитни компаньонки. Аверина неведнъж бе засичана в компанията на големи клечки, за които бе обществена тайна, че имаха вземане-даване с подземния свят, някои от тях бяха разследвани, други - в момента подсъдими. Светлана имаше един коз, едно важно преимущество над всички тези мъже - умееше да ги омайва до такава степен, че да повярват, че нещо повече може да се случи. Караше ги един по един да падат в капан на чара й, завинаги да останат пленници на студения поглед, в който търсеха топлина, която тя никога нямаше да им предложи. Обещаваше им не плът, не просто няколко нощи, обещаваше им щастие. Обещаваше им себе си, душата си, сърцето си, което не подозираха колко замръзнало беше. Звънките тонове на гласа й заблуждаваха, че то бе също толкова живо, колкото изглеждаше и собственицата му. Мелодичният й смях не позволяваше да се заслушат в бавните, монотонни тонове на закърнелия орган в гърдите й. Блясъкът в очите не бе щастие. Бе водка. Просто водка, силна, неразредена от лед, защото именно устните на Ирина бяха ледените бучки, които охлаждаха всичко, до което се докоснеха.
Лошата шега за Аверина бе именно собствената й самонадеяност. Вярваше, че държи всички онези в краката си, съвсем забравяйки, че те далеч не бяха наивни. Бяха мафиоти, които не прощаваха, когато някой се подиграваше с тях, а Светлана открито се смееше в лицата им.
Отвлякоха я направо от пързалката, прекъсвайки грубо тренировката й, натиквайки я в черна лимузина със затъмнени стъкла. Купето бе замъглено от тежкия аромат на пури, размиващ се с мъжкия парфюм. Смехът на мъжа разцепи тишината. Захватът му около брадичката й бе настойчив, болезнен. Последвали бяха обидни квалификации, които предшестваха движението на пръстите му по крака й. Изненадващо, обаче, Светлана не се страхуваше. Не трепваше, докато отвърна на целувката му, а пръстите й разхлабваха връзките на едната й кънките й. Не знаеше колко време бе минало, от колко време шибаната кола се движеше, единственото, което тревожеше мислите, бе собствената й безопасност. Яростен вик се чу, когато Светлана замахна към главата му и ножовете на кънката раздраха кожата на лицето му. Отново и отново, и отново. Не примигваше при всеки следващ удар, не притваряше очи изплашено, предоставяше му нелеп край, с победоносния й поглед запечатан в последните картини, които щеше да види. Ръцете му стискаха врата й, но девойката не се предаваше. Капките кръв изглеждаха неестествено върху бялата нежност, която представляваше кожата на Аверина. При някой от следващите си удари, острието засегна голям кръвоносен съд, кръвта рукна право срещу нея, за няколко секунди бялото трико бе попило аления му живот. Давещи звуци излизаха от устните му, докато дланите му все повече отпускаха хватката си около тънката шия на рускинята. Действието се разиграваше близо минута, когато звуците от битката помежду им, принуди колата да спре. Светлана седеше там, окървавена, докато предсмъртни конвулсии разтърсваха тялото на руснакът до нея. В ръцете й бе пистолетът, който бе пъхнат в колана му. Седеше и чакаше с притаен дъх вратата да се отвори. Едва ли някой от хората му очакваха подобна картинка, не бяха подготвени, че това крехко момиче можеше да причини такива проблеми. Двата изстрела, които възпроизведе дълго кънтяха в главата й, докато седеше необезпокоена и пушеше. Беше се облегнала на черната лимузина и наблюдаваше втренчено двата трупа на мъжете, които по-рано я бяха грабнали от пързалката. Допуши на спокойствие цигарата й и тръгна в сумрака, опитвайки се да намери цел и посока. Посоката я отведе при враговете на руснаците, на които можеше да разкаже много от мръсните тайни, носеща със себе си...