stars in her eyes, magic in her soul.

Понякога крадях звездите и ги поставях в клетка, вътре в мен.
Небето играеше роля на черния свят, в който живеем, а шибаната луна бях аз. Опушено сива, измамно красива и самотна, разпръснала мечтите си в черния безкрай, нереално далечна от тях. Подаряваща ги на някой друг и вън от картинката, когато се сбъдват. Иронично откраднати от крадеца.
С времето се научих сама да избирам в каква опаковка да ги сложа и под чия елха да се озоват. Отначало не го осъзнавах, но после си пролича, че имах любимец. И той беше сив, а звездите в него бяха пропилени.  
Подарявах му моите.
Първата беше изгубената му любов, но вместо нова, прелестна жена, му дадох обичта към думите. Беше се превърнал в чудесен писател, дето успява да те запрати без време в неговия свят и за малко да се докоснеш до света в съзнанието му. Лесно караше хората да се влюбват в словата, а после като стигнеш до корицата, остава дълбока празнина в душата, дето никога не се запълва.
Втората беше осъзнатата му любов, но вместо разумна жена, му дадох обичта към водката. Пиеше всяка нощ, давейки чувствата към първата. Оставяше се в ръцете на тая новата и нямаше нищо напротив замъгления си сляп поглед, защото въображението му рисуваше образа на неговата любима. Влюбените пръсти галеха меките шоколадови кичури, празния поглед се изпълваше с лудост, срещайки черните му ириси с нейните, а кожата му настръхваше, омаяна от аромата на бадемовия й душ гел. И в илюзиите му тя беше негова. Само и единствено негова и лицата на любовниците й бяха изтрити от пейзажа, а тялото й не вонеше на техния парфюм.
Третата беше отритнатата му любов, но вместо инатлива жена, му дадох обичта към музиката. Пианото беше неговият трон, на който създаваше същински шедьоври, плъзгайки дългите си пръсти по черно-белите клавиши. Или поне създаваше. Сам бе решил да я пропъди, но често я навестяваше и наблюдаваше, бесен и наранен до лудост, с непоколебимо желание да я унищожи завинаги. Мелодиите още бяха запечатани в съзнанието му и изплуваха при всяка тяхна среща.
Извинявай, че те нараних.
Четвъртата беше измамната му любов, но вместо истинска жена, му дадох любовта към самотата. Дългите часове, които прекарваше в чакане на блудната му жена да се завърне след поредната среща с поредния любовник, не му правеха вече впечатление. Беше свикнал с тях, беше привикнал и към болката в изпочупената му душа, беше се научил да казва, че от никой няма нужда. Чашата му беше единствената компания, но и не искаше друга. Даже ги пъдеше.
Петата беше последната му любов, но вместо някоя нова, му дадох моята любов. Непоправима, луда, вечна и безумна. Дето караше слепите му очи да виждат, удавените във водката мечти да се сбъдват, крехката му надежда да не изчезне напълно. Да не се изгуби, както се изгубихме ние. В хаоса на нашата побъркана любов.
Чух го да казва, че и от нея няма нужда.
Накрая се озовахме и двамата в оная клетка, дето събирах звездите, а те бяха свободни и пръснати около луната. Около нас. А ние бяхме останали разделени. Празни и луди. Аз го гледах от небето, обградена от всичко, което бяхме имали, от всичко, което ми напомняше какво е било. От нашите мечти, които ревностно пазех близо до себе си и не позволих на никой да ни ги открадне.  На високо, където никой нямаше да ги достигне. Те си бяха само наши. На никой нищо повече не подарих. Аз останах сива, незавършена и ярка, а той беше онзи виещ вълк – единака. Срещахме се веднъж месечно, когато ставах цяла, когато той ме запълваше с неговата сивота, когато ми пееше тъжни гневни песни, в които изричаше на глас чувствата за нелепата самота и споделяше как е чакал дълго, за да ме види за няколко откраднати часа. Вече не исках да крада нито шибаните мечти, нито шибаните звезди, имахме нужда само от още малко шибано време.
Спрях да взимам блещукащите блянове на заем, но онова чувство никога не си отиде. Нямаше и никакъв калпав шанс да поискам да го няма.
Още усещах всяка една от тях.
Звездите вътре в мен.