My own mother thought I was a monster. She was right, of course, but it still hurt.

Вилхелм Нилсън така и не разбра значението на думата “достатъчно”. Палейки продълговатия, тънък цилиндър между устните си, вече мислеше за следващия, за по-следващия, за този след него. Целувката на пламъка бе мигновена и временна, и светлинката изчезна в нощта също толкова бързо, колкото се бе появила, но отпечатъкът й в гърдите му продължаваше да пулсира и тлее – един своеобразен малък, неутолим огън от желание, поглъщащ безследно всичко, до което се докоснеше, подобно на черна дупка. Настоящата цигара се усещаше притъпено, с дим прелял в кислород още преди години, а скандинавецът дърпаше машинално, докато пресмяташе опциите си, по-скоро по навик, отколкото за удоволствие. И все пак щеше да има още много след нея, за принципа. Защото трябваше да има всичко дори когато не го искаше. Насладата от тези придобивки си бе заминала отдавна, ала той продължаваше да я търси по дефолт, да я гони, белязан безвъзвратно от непостижимата идея за нея.
А тя идваше в много форми. Цигара тук, някой и друг вражески труп там. В известен смисъл, точно тази смесица от липса и стремеж го бяха докарали дотук. Баща му отдаваше тези пориви на максимализъм на амбицията му, вероятно за собствено успокоение, и не пропускаше да му напомни, че тя ще е тази, която някой ден ще го погуби, ако италианците не го направеха първи – същата тази хищна амбиция и отчаяна нужда да се докаже, които той бе култивирал в сина си. Вилхелм обаче знаеше по-добре и не бе страхливец като баща си. Предпочиташе да не казва на черното бяло. Виждаше и началото, и края в себе си, и ако амбицията бе стартовата позиция – изначалната точка на всичко, то алчността бе финалната, кървавочервена права към саморазрухата му. Амбициозният човек има граници и знае кога да спре, празнува и цени постиженията си, за скандинавецът обаче те никога не стигаха, обезсмисляйки се едно друго захвърлени на купчинка в най-далечния, прашен кът на съзнанието му. Не разбираше значението на думата “достатъчно”, защото никога не се бе чувствал така или като такъв – все нещо не стигаше за пълнотата на картината от изживявания и емоции, сякаш някой бе откраднал основния цвят за допълването й. В следствие, платното жадно попиваше всяка подобна багра твърде бързо, за да можеше Нилсън да спре и да смогне с насищането му. Това прави разни неща с човека. Разяжда го отвътре, оставя го празен. Кара го непрекъснато да усеща глад. За повече. За всичко.

Чашите се удряха една в друга с инерцията на всяка следваща крачка, но зловонната песен на стъклото притихваше в шепот на фона на разярените викове на вятъра. Той брулеше поруменелите страни на скандинавеца и свистеше в ушите му, сякаш наваксвайки, или връщайки, си за вече по-голямата част от времето, която Нилсън прекарваше на юг и далеч от него, и подобно на малко дете, потропваше с крак за вниманието му, вдигайки снега от инак спокойната земя. Тази сутрин очите на Вилхелм бяха по-светли от него. Цветът бе съвсем изпит и от лицето му, изцедил се през огромната дупка в леденото му сърце, оставяйки след себе си единствено загадъчна безизразност, и мъжът спокойно можеше да се слее с околната белота, ако пожелаеше. Някога бе обмислял възможността да изчезне, но нивото, което бе достигнал в играта си, вече не го позволяваше.
В края на отрупаната с преспи пътечка се извисяваше елегантна надгробна плоча. Почти бе очаквал да види баща си тук. Почти, защото не бе толкова наивен. Елиас Нилсън отдавна бе спрял да идва на гроба на покойната си съпруга, дори и в дни като този. За него тя се бе провалила в тази си роля, бе се провалила и в ролята си на майка. В следствие на слабостта си, сега принадлежеше към миналото, а миналото не бе негова грижа.
Вилхелм постепенно забави и се поколеба, преди окончателно да спре на метър от камъка. Усещаше се като натрапник, нарушаващ покоя, който и без това вероятно не бе успяла да намери след смъртта си, а нея усещаше като непозната – не я помнеше и ако не бяха белезите по кожата му, можеше и изобщо да не разбере, че някога бе съществувала. Въпреки това обаче бе решил да дойде, с чаши и алкохола, който най-много бе мразела, като копие на мъжа, в резултат на когото сега гниеше под земята.
Годишнината бе нейна, ала поводът си бе негов. Пристъпи отново напред и остави чашите върху равната повърхност на студената плоча, с едва доловимата мрачна усмивка на някого, който добре съзнаваше жалката и неподходяща натура на действията си. Ако бе станало на нейното и двамата си бяха отишли в онзи пожар, сега нищо от случилото се нямаше да бе факт. Вилхелм нямаше да заеме мястото на баща си и да продължи мерзостите му, нямаше да се зацели в по-значителни такива и да се насочи към съюз с италианците, нямаше да бе отговорен за загубата и на други чужди животи. Искаше да й покаже колко далеч бе стигнал въпреки нея, колко го бе мотивирала ненавистта й. Колко права бе била да му посегне преди двадесет и седем години. С другата си ръка – тази, която тя бе обезобразила, разля ароматната, карамелена течност в кристала и го повдигна към устните си. Тъмните резки изпъкваха по почти прозрачната му кожа и все още горяха в стокхолмския студ. Двадесет и седем години не бе бил достатъчно мъртъв отвътре, за да забрави и да не усеща парливата болка, която му бе оставила в наследство, която го бе оформила и после деформирала като човек. Умираше днес.