“Well, I was never in luck's way long.”

Беше студено, снежинките рисуваха с нежната си милувка върху нюйоркските улици, прегръщаха ги, превземаха ги. След няколко часа сивият асфалт бе скрит от бялата завивка на януарския сняг, окъпал в чистотата си целия град. Не можеше единствено да скрие мръсотията на хората, техните грехове, които съвсем скоро щяха да застигнат нищо неподозиращата Андреа. Всяка следваща стъпка скърцаше върху пресния сняг, бързаше все повече, за да се прибере в уюта на малкия апартамент и да се сгуши с чаша голещо какао, което да сгрее замръзналата й душа. Но стъпките забавиха ход, когато видя чистотата на снега грубо нарушена от алени капки, пресичащи пътя й.
"Върви си по пътя, Андреа".
"Провери, може някой да е пострадал"
"Не ти трябват неприятности, прибирай се."
"С това лицемерие ли ще изречеш един ден Хипократовата клетва, Андреа?"
Ангелът и демонът говореха един през друг в рамките на няколко секунди, в които трябваше да вземе решение, което и три години по-късно нямаше да я остави на мира. Бе на не повече от сто метра от дома си, можеше просто да се прибере, трябваше просто да се прибере... Вместо това последва капките, които от почти права линия, започваха да се нижат все по-зигзагообразно, успя да съзре кървав отпечатък на една улична лампа. Дяволът отново заговори да си върви по пътя, но вече бе твърде близо и твърде уверена, че някой е пострадал.
- Мамка му! Мамка му, мамка му... По дяволите. - ругаеше с всяка стъпка към мъжа, който в седнало положение притискаше огнестрелна рана. - Губите много кръв. Не съм лекар, но следвам медицина, мога да ви помогна, докато дойде линейката.
Трябваше да послуша дяволчето и да си върви, когато все още можеше да го направи. След като изрече думите си, извади телефона, за да набере спешния номер, но още преди да е чула свободно екранът на мобилния стана черен и устройството се изключи. Последва поредно изругаване наум. Погледът й отчаяно търсеше някой минувач, който дапозвъни на бърза помощ, но по това време на денонощието рядко някой минаваше наоколо. Една въздишка се спусна от устните й, обвита в сивкавата топлина на дъха й, посрещнат от ледения въздух.
- Виждате ли онзи прозорец на първия етаж? Крайният. Трябва да стигнем дотам и ще ми е нужна малко помощ от ваша страна. Ще повървим около сто метра, ще ви боли, но трябва да спра кръвотечението и да се обадя на лекар. Тук съм безсилна. - говореше инструктиращо, стремейки се да запази спокоен тон, за да не напряга допълнително обстановката. Думите й бяха приети с едно положително кимване от срана на непознатия.
Няколко часа по-късно Андреа бе успяла да извади куршума и да почисти раната. Кръвотечението бе значително намаляло, но след като помогна на мъжа, госпожицата бе заспала. Универистетът изпиваше всяка капка в нея, а сънят често бе просто мираж, затова се бе предала в лапите му още преди да успее да се обади за линейка.
На сутринта нямаше следа от тайнственият господин, единствено куршумът и кървавите марли напомняха за случилото се през нощта.
След тази нощ всичко сякаш пое по нормалния начин, сякаш това е било просто сън, който щеше да бъде забравен. Но два дни по-късно откри вратата си разбита. Нищо не бе откраднато, напротив. На масичката в хола имаше плик с огромна сума пари, с краткото послание "За образование".
Но нищо не приключи дотам. Андреа откри по трудния начин, че с добрия си жест се бе забъркала с мафиот, а приятелите му бяха разбрали за услужливата бъдеща лекарка, която не беше извикала линейка и полиция. За три месеца смени адреса си пет пъти, но винаги някой я откриваше. Вече се беше предала, бе спряла да бяга, бе спряла да брои броят на куршумите, които бе извадила и прорезните рани, които бе зашила. Опитваше се да не помни лицата им, не ги питаше за имената им, просто правеше това, за което я търсеха. Понастоящем с парите от групировките е отворила таен кабинет, за да бъде в максимална полза. Загърби всякакви принципи, забърквайки се все повече в престъпния им свят.