"when you’re dead already - you’re free" | alina aksyonova

 
Бледите й пръсти се вкопчиха в ръба на официалния костюм като последно спасение от ожесточението, заляло я внезапно като гореща вълна, която прогори ноздрите й, напълни сетивата й, разбърка подредените й мисли. Жаждата за отмъщение бе като жаждата за тяхната кръв – не си отиваше, дори в сънищата й, оцветени с неприятните, мрачни нюанси на черното и червеното. Кошмарите я преследваха, заедно с техните образи. С неговия образ. Случилото се онзи ден преди близо десет години бе отровило съществуването й, подчинявайки го на неразумното желание да пролее кръвта на убийците и сама да се превърне в такава. Вродената й, изначална невинност си отиде заедно със съвестта й, някъде във времето, през което Алина се бореше със зъби и нокти до поста, на който се намираше сега. Някъде в мрачните години на мизерия и отчаяние, единствено мисълта за възмездие я караше да се изправя отново, тя бе кислородът в дробовете й и храната в устата й. Тъмнината бе полепнала, плътно прикривайки уязвимата й душа, превръщайки я в непобедимо оръжие срещу онези, дръзнали да се подхлъзнат, обладани от външния й вид и остър език. Постепенно огорчението и тъгата се заместиха изцяло от добре овладяна лудост в най-лошата й форма.


Трудно се научи да бъде сама, но вече приветстваше тишината като близък приятел, на чието рамо може да си отдъхне. Трудно се научи на самоконтрол, докато не се превърна в нейна първа природа, по-силна от инстинкта за самосъхранение. Не трепваше, не чувстваше, единствено разсъждаваше, с уверени крачки насочвайки се към целта си. Мъжът, който уби баща й.


„Лина“
Шепот, изречен с болезнено познатия глас, я стресна и принуди рязко да се изправи в леглото, срещайки се за пореден път очи в очи с тъмнината на празната стая. Илюзия, толкова удобна и приятна, за да се удавиш в нея. Можеше просто да заспи, представяйки си, че миналото не бе онова, което познаваше. Щеше да изкриви настоящето с помощта на въображението си, да съживи мъртвите си родители, да си изгради живот, в който не бе Алина Аксьонова, а просто Лина. Зарови глава във възглавницата, клатейки неистово глава, давейки се в горчиви сълзи от съжаление. Само ако беше толкова лесно.